Снежана Желязкова - Съвременният свят в творчеството на жената

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".

„ На чужд гръб сто тояги са малко!”

Човешката логика отрича лошото, когато мисълта тече за самия индивид.На мен няма да ми се случи, си казваме и гледаме чуждото нещастие . Не че всеки ден не връхлита с проблеми и казуси и не подлага съществуването ни на изпитание. Бедствието винаги идва неочаквано, внезапно, без закономерности, разрушава статуквото- материалното, моралното, духовното. Ограбва ни и отминава. Пораженията броим след отрезняването си, лечението е дълго и често е свързано с ново начало. Страданието се тушира единствено от мисълта, че след лошото идва доброто. С надежди, очаквания и лутания тръгваш усилено за да подредиш утрото.Презунцията за виновност те преследва и усилва болката ти. Ровиш в делниците и празниците си и събираш грешки,защото изгубеното ти е толкова скъпо и непрежалимо. Болката се явява в спомените и парализира перспективите, обезценени като борсова стока.

Живота и смъртта изглеждат близки приятелки, загубва се волята за борба, градеш, растеж и развитие. Безнадеждно песимизмът обгръща душевното страдание и хубавото във всичките си измерения е мираж недостижим.

Мисълта, точно на мене ли ,те преследва. Съзаклятието си е направило лоша шега- самотата е по- силна от всякога, егоизмът взема връх, а спасението е далечен кораб, на който нямаш сили дори да помахаш за помощ.

И тъкмо чертаеш залези, идва стихията на доброто. Втурва се и замайва главата, сърцето и душата ти. Място не можеш да си намериш, от радост, от щастие, от превъзбуда.Вярващ и невярващ еднакво сплотени сияят и опиянени загубват реалност и миражно забравят деня, другите и проблемите. Еуфорията е обсебваща-чувството за недосегаемост взема връх и кани безнаказаността и самозабравата в действията си.Високомерие повишава ръста ни , опиянени забравяме трезвите си мисли и летим в облаците.

Катаклизми, еднакво радикални и еднакво опасни. Това са душевни стихии с неосъзнати и натрапчиви реакции, силни, обладаващи и криещи неизвестност…

Дистанцията на времето ни кара да се чудим, как сме могли да направим всичко това. Но и бързо забравяме. Утрешният ден е излекувал патоса. Приключенският ни дух взима преднина.

И отново- това на мен не може да ми се случи. А примери колкото искаш- върхове и пропасти, величия и падения, мъдрост и безумие, пагубни страсти и късмети. Ясно разбираме, че стихията е част от живота ни, че сме по-малки от нея, обречени сме да се срещаме с нея. След стихията обикновено се правим на бабаити- обезценяваме станалото, говорим за него леко и с насмешка. Украсяваме изживяното, преувеличаваме постъпките си, надсмиваме се над другите . Залъгваме главно себе си и си вярваме. И това е от вътрешния страх от безсилието ни. Посещаваме врачки, знахари, гадатели, орисници. Търсим начини да узнаем съдбата си , да заобиколим изпитанията, да умилостивим бедствието. Защо ли Господ изпраща най- много изпитания на най- верните си чеда? Питаме се и не намираме смислен отговор.Всяко действие всъщност е грях, как да живеем праведно, без да предизвикваме съдбата. Отричайки се от земният рай , дали ще идем в рая на отвъдното. Дяволчето ни кара тук и сега да вкусим от изкушенията, та нищо човешко да не ни е чуждо. Опитваме всеки забранен плод. Не всяка проба е грешка.Ползваме пресметнат риск и движение по ръба и вървим, вървим…

„ Галеници на съдбата ” са тези, които щастливо ни намигат от върха на дълголетието си. С любопитство и премерена завист ги питаме какво са яли, какво са работили , как са успели. А то при всеки е различно. Клишета няма, стандарт няма. Най-големият самотник е възрастният. Около него все е младостта, а все по-рядко има на кого да каже како, братко, мамо, татко…

Времето му си е отишло и каквато и стихия да го връхлети, бедствието му се вижда дребно и незначително, страхът му е загубил ориентири. Понася бедност и лишения, понася удари, стремежът да преодолее щетите все по малко го интересува. Чувството за падане в бездната отслабва силата му за живот. Всъщност стихията е живот. Малките не я разбират, средните се страхуват, а старите я очакват.

Катаклизми тресат живота на живите, а природата само приема деянията им безмълвно и безропотно.

Всичко е за живите- и живота, и страданието. И в това е сладостта. Да пребориш стихията- своята, общата, природната и наинат да продължиш, с оптимизъм!?

Модност

„ Носете си новите дрехи, момчета! ”

Казал някой, чул някой, но другите направили от това тенденция. Модна линия! Обличаш се като за последно, държиш си като за последно, и то и другите това правят целият свят го чул и харесал…

Психозата кокетно се настанила и разкрепостила. Обхванала видимото и невидимото- душите и телата, чувствата и действията, интериора и екстериора, младо и старо. ” Модата иска жертви ! ” ще й ги дадем, смелчаците са безброй.Четох, че етапите на човешката цивилизация завършват с т.н. „ черен период ”. Като гледам какво става ми минава мисълта, че сме навлезли в него. Явно малко сме чели това. Аз казвам съображенията си , но малко ме чуват, не се стряскат, общият порой ги влече . Не ги спират напомнянията на природата, почукването на съдбата, нито какво виждат , нито какво чуват.

Аз не си нося новите дрехи. Може би защото нямам!? Още обичам да си ремонтирам обувките, телевизора, колата. Не бързам да ги сменям. И така съм в графата „ демоде ”. Не се вписвам в общата картина. Имам не престижна професия и не искам да я сменям, живея на село и не искам да бъда в центъра на събитията. Средна ръка човек съм, но извън модните линии.

Безпаричието ми е виновно, не мога да си позволя лукса да поддържам себе си в крак с другите. Крача в тила на войнстващия напредък. Отчаяна съм от себе си, леко, леко се спотайвам . Те, другите, бягат в чужбина, в големите градове, аз се оттеглих обратно, на село.

Скитащата ми душа вижда какво става, одобрява, завижда, иска, но не смее да влезе сред тях. Защо се спира да бъде сред другите, да се опияни от авангардното, модното.

Липсва й чувство за унификация. Преди време моя позната дълги години ходеше със стар балтон. Всички знаеха, че има възможности и я навикваха „ Купи си нещо ново! ” , а тя сконфузно казваше, добре, но не мога да си харесам модел. Май и моя случай е идентичен. Хем беден, хем взискателен! При толкова голям избор , нищо да не ти се понрави !?

Само по-някой път правя експерименти- влизам в модното дефиле, след голямо приготовление и дълго след това си спомням за овациите и подхвърлените думи. Понеже съм новост сред другите, някой не ме познават, други- завистливо подмятат, трети- злорадстват. Затова и опитите ми са все по – редки.

Развалям си спокойствието излизайки от общността на природовманиячените ценители на обикновеното и рационалното. Ние сме малко , тихо сме дошли на света и тихо искаме да си отидем, но не ни е писано . Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто- да стане. Но ние творим в тишина и раждаме тишината, ние ползваме покоя за движение и светлината за работа.През нощта раздаваме любовта си, утрото ни е мъдро, а залеза съчинява ежедневна равносметка. Ние сме дребни, малобройни и незабележими, нас ни отхвърлят, осмиват и пренебрегват. С нас се занимават само в краен случай, т.е. само когато ни забележат. Само когато им пречим или ги конкурираме, ни показват вратата обратно.Чувствайки се моден елит сливането им с нас е невъзможно.Ние, не модерните , сме тил. В запаса на живота чакаме. Какво чакаме- да дойде нашето време, нашата мода, на ход да бъдат нашите разбирания. Но това е да чакаш истината , да доживееш доброто да възтържествува или да накараш вратата да се отвори сама.

До сега малко са световните примери на осъществения блян по надмощие на здравия разум и трезвия порядък. Обикновено обетованите общества се саморазрушават или другите ги покоряват. Нетрайни са. Заплаха над алчността и хегемонията на вроденото дяволско чувство за господство на малкото над голямото. Малкото налага правилата. Каруцата се обръща от малките камъни, тях ги подценяваш и не се пазиш, а големите се виждат от далеч и тях ги заобикаляш. Модната хегемония , родена в главите на малкото, обсебва множеството. Повлича масите и периода на отрезняване е дълъг и колеблив.Какво ни остава- да чакаме и ние чакаме.

И между временно крием терзанията си в стари дрехи, сълзите си контролираме, мерим думите си. Да не бием на очи!

И не се оплакваме. Има ли нещо по-хубаво от мълчалив гений, когото безплатно да имаш в дома си.Той пише за вас- модерните, и неусетно разказа за себе си…

Обърква модата, разстройва елита !

Той е този , на когото е хрумнала идеята да пише за другите си гледни точки !

Снежана Желязкова: Родена и живее в Разград. Завършила е Начална училищна педагогика. Работи като старши възпитател в село Веселина. Публикувала е в областта на педагогиката  и художествената литература в редица периодични издания. Занимава се и с художествени занаяти.