Стоян Вълев - Гладиаторът от софийската улица "Тинтява"
КОНКУРС ЗА СЪВРЕМЕННА АНТИКАПИТАЛИСТИЧЕСКА И СОЦИАЛНА САТИРА
Гладиаторът от софийската улица "Тинтява"
Няколко кокетни жилищни блокчета неусетно бяха очертали едно прекрасно място за живеене на улица „Тинтява”. Разбира се, заселилите бяха само богати хора, от категорията, която се самоопределяше като „бизнесмени”. Тези хора не обичаха да говорят за „бизнеса” си, ясно защо.
Гроздьо Иванов бе един от тях – закупи (някои от колегите му бизнеснесмени, твърдяха, че го е заграбил) разкошен апартамент и заживя в него както се полага – със слугите, с оxраната...
Всичко беше чудесно, когато един ден, докато Гроздьо си пиеше мастичката не видя нещо, което го учуди, а после го разгневи.
Повика прислужника и попита:
- Я, кажи ми ти, какво е туй нещо там долу, до контейнерите за боклук?!
- Клошар, господине... – рече слугата.
- Слез долу и му кажи да се маха!
Слугата веднага се затича да изпълни заповедта. Гроздьо видя от терасата как се приближи до клошаря, а той реагира само словесно.
Слугата се върна оклюмал:
- Няма да се махне, тъй рече.
Точно в този момент едно куче се втурна към контейнера за боклук и клошарят се вкопчи в него. Резултатът от схватката бе, че кучето се оттегли квичейки.
- Я виж ти, че той бил като гладиатор, бе! – ухили се Гроздьо – наскоро бе научил тази дума от някакъв тип, бивш археолог, настоящ шофьор на личната му кола, който му обясни, че преди много векове, по време на Римската империя, точно на това място, в древната Сердика и днешната София, където сега се издигаха кокетните жилищни блокчета е имало арена и на нея се биели гладиатори.
- Ще му видя сметката и още как! - закани се Гроздьо и мастиката го унесе.
Щом произнесеше тази фраза, този който го дразнеше или ядосваше винаги изчезваше от този свят, това бе съществена част от бизнеса му – който пречи да изчезва. А за да не се налага да ходи по следователи и по съдилища, купуваше ги и те му осигуряваха пълна безнаказаност.
Впрочем, това беше обичайно правило в тази изстрадала източноевропейска страна – всеки бизнесмен носеше на гърба си толкова полицаи, съдии и депутати, на колкото можеше да плати...
Минаха няколко седмици в които клошарят се сражаваше с бездомните кучета и ги прогонваше. Този клошар, както повечето в София, бе преял със знания – имаше две висши образования и знаеше блестящо шест езика. През тези дни пенсионираният професор Иван Кардамов бе щастлив човек – храната бе обилна и разнообразна!
Докато един съботен следобед същият слугата, който бе дошъл при него, за да му предаде желанието на Гроздьо да се маха, излезе от входа, понесъл тавичка с пържени дробчета.
Слугата вървеше бавно към контейнера.
Клошарят попита:
- Ще ги хвърляш ли?
- Да, отговори слугата, но предложи: - Ако искаш да ти ги оставя, с тавичката хем, че ми казаха и нея да хвърля.
- Давай, човече – ухили се клошарят.
Слугата постави тавичката до клошаря и тръгна обратно.
Клошарят наблюдаваше все още тихо цвъртящите дробчета и не забеляза стрелналото се към него куче. Това куче не бе бездомно, а охранен питбул.
Е, не беше хранено от няколко дни, докато бе затворено в избата на Гроздьо и сега бе готово да разкъса всеки, който му попречеше да достигне ухаещата храна.
Клошарят поведе борба, но битката беше обречена и той бързо го разбра.
Скоро клошарят беше разкъсан, от терасата на Гроздьо изригнаха аплодисменти и смехове.
- Същински гладиатор, а?.. – хилеше се Гроздьо.
- Гладиаторът на улица „Тинтява”, а?.. – изкиска се някой от гостите.
Тъй загина още един гладиатор, а патрициите пируват и до днес...
Стоян Вълев